Първата глътка Бира

Тя е единствената, която си струва. Другите, все по-дълги, все по-незначителни, дават само усещането за възхладка ситост, за някакво разточително изобилие. С последната, все пак, заедно с разочарованието от края, отново откриваш едно излюзорно подобие на тази сила.
    Но първата глътка! Глътка ли? Тя започва далеч преди да достигне до гърлото. Чувстваш върху устните си това мъхесто злато, тази свежест, още по-голяма, поради пяната, после бавно по небцето се разлива наслада, примесена с леко горчив вкус. Колко дълга ти се струва първата глътка. Изпиваш я бързо, с една лъжливо инстинктивна алчност. Всъщност, казано е, това което прави началото идеално е количеството - нито твърде голямо, нито прекалено малко; благоразположението, което те обзема незабавно, съпроводено с въздишка, цъкане с език или също толкова красноречиво мълчание; измамното усещане за удоволствие, което се отваря към безкрайността. В същото време вече знаеш - най-хубавото е изпито. Оставяш чашата си, даже леко я отдалечаваш върху малката квадратна поставка. Вкусваш този цвят на изкуствен мед, на студено слънце с цял един ритуал на мъдрост и очакване. Ти би искал да овалдееш чудото, което се случва и същевременно се изплъзва. Четеш със задоволство върху стената на чашата точното име на бирата, която си поръчал. Но съдът и съдържанието могат безкрайно да си разменят въпроси и отговори - нищо вече няма да се повтори. Ще ти се да можеш да опазиш тайнта на чистото злато и да го заключиш във формули. Но пред малката си бяла маса, огряна от слънце, ти, разочарованият алхимик, само се опитваш да запазиш приличие и пиеш все повече бира с все по-малко радост. Това е горчивото щастие: пиеш, за да забравиш първата глътка...

п.п. - Из учебника ми по френски език.