Първата глътка Бира

Тя е единствената, която си струва. Другите, все по-дълги, все по-незначителни, дават само усещането за възхладка ситост, за някакво разточително изобилие. С последната, все пак, заедно с разочарованието от края, отново откриваш едно излюзорно подобие на тази сила.
    Но първата глътка! Глътка ли? Тя започва далеч преди да достигне до гърлото. Чувстваш върху устните си това мъхесто злато, тази свежест, още по-голяма, поради пяната, после бавно по небцето се разлива наслада, примесена с леко горчив вкус. Колко дълга ти се струва първата глътка. Изпиваш я бързо, с една лъжливо инстинктивна алчност. Всъщност, казано е, това което прави началото идеално е количеството - нито твърде голямо, нито прекалено малко; благоразположението, което те обзема незабавно, съпроводено с въздишка, цъкане с език или също толкова красноречиво мълчание; измамното усещане за удоволствие, което се отваря към безкрайността. В същото време вече знаеш - най-хубавото е изпито. Оставяш чашата си, даже леко я отдалечаваш върху малката квадратна поставка. Вкусваш този цвят на изкуствен мед, на студено слънце с цял един ритуал на мъдрост и очакване. Ти би искал да овалдееш чудото, което се случва и същевременно се изплъзва. Четеш със задоволство върху стената на чашата точното име на бирата, която си поръчал. Но съдът и съдържанието могат безкрайно да си разменят въпроси и отговори - нищо вече няма да се повтори. Ще ти се да можеш да опазиш тайнта на чистото злато и да го заключиш във формули. Но пред малката си бяла маса, огряна от слънце, ти, разочарованият алхимик, само се опитваш да запазиш приличие и пиеш все повече бира с все по-малко радост. Това е горчивото щастие: пиеш, за да забравиш първата глътка...

п.п. - Из учебника ми по френски език.

Тhe end is written

- Съжалявам, не исках.. - каза тихо тя и проследи падението на един лист. Разбра, че с връзката й се случва точно това, но не знаеше защо. Отначало всичко се заражда и е малко и невинно.. Продължава да расте и да се задълбочава в своята същност, докато някой ден просто не дойде момента в който да изсъхне. Тогава се отскубвa от всичко, което до сега е помагало да пази равновесие и започва да пада.. Пада бавно, внимателно, като че, за да не се нарани, въпреки, че има ли какво повече да се нарани.. има ли какво още да причиниш на човека до теб преди да избягаш и изцяло да изчезнеш от него и той от теб.

 - Как така не искаше.. Това не става с нежелание.. Престани да ми говориш глупости ! - избухна той..

 - Как да ти кажа, че всъщност исках ? Би ли се почувствал по-добре, ако ти опиша желанието, което изригна в мен тогава ? 

- Не! Аз не искам това от теб.. 

- А какво.. ? Какво да направя ? Какво искаш да ти кажа ?!? Добра актриса съм, дай ми сценарий и ще го изиграя достатъчно убедително пред теб, за да може най-накрая да се почувсваш поне за малко доволен - Трепереше.. Галсът и трепереше, ръцете и трепереха..Цялата се тресеше, но не знаеше защо.. Дали защото се ядосваше oт скандала, който се образува или защото беше доволна, че най-накрая му бе казала какво мислеше. Наистина бе искала това да стане.. Проваляше една връзка, не защото имаше нова, не защото вече не изпитваше чувства, а защото осъзнаваше как измъчва себе си и човека до себе си, продължавайки тази връзка вече осми месец. Първите шесет месеца всичко се движеше само и нямаше нужда от нейното побутване. След това дойде и първия скандал.. За глупост..за какво друго.. Тогава се наложи тя да побутне връзката си и да не се отказва от нея.. Но с това побутване като че започна една верижна реакция и вместо побутване вече и се налагаше да влачи като тежък чувал всичко зад себе си, за да може то поне малко да помръдне във времето и пространството ( предимно във времето ). Една вечер, останала сама със себе си, стигна до извода, че се бори за рекорд от време ( едва ли не ) от колкото за щастието си. Разбра, че още при първото побутване е трябвало да спре и да остави нещата да се движат сами, пък те ако не искат, тогава да прекрати. Осъзнаваше, че всъщност нищо не постига. Реши да прекрати всичко.. Но се зачуди защо никой нищо не й беше казал.. ?!? Щом тя го видя, значи всички са го видяли.. преди нея.. Ясно и беше как всички около теб забелязват тези неща и ги обсъждат между себе си.. Но нейните приятели не бяха такива.. Те й казваха всичко, от което не бяха доволни, те наистина си казваха всичко.. Извади телефона си и погледна кога за последен път някой й беше звъннал за мини-импровизирана срещичка.. Преди четири месеца.. Ето какво беше.. Тя бе оставила всичките си приятели за сметка на една глупава връзка, която дори нямаше бъдеще! Искаше й се да улови падащия лист, който представялваше връзката й, да го смачка и да го захвърли със сила на земята, за да е сигурна, че ще боли.. че ще боли много..

 - Нямам сценарий за това.. ? Искаш да кажеш, че съм мрънкало, така ли?!?

 - Тогава не се оплаквай от моя сценарий !! Хванал си ме за ръката и ще вървиш след мен докато не ме пуснеш.. Тhe rest is still unwritten..

 - Тогава приеми, че те пускам и се отдръпвам колкото се може по надалеч..

 - Благодаря ти! - Очите и отново светнаха. За пръв път от два месеца насам..

За втори път

Чаках го пред вратата. Имахме уговорка за разходка.. само разходка. Бях се подготвила за по-студено държание и преговарях реперотара си от иронични подмятания.. Сигурна бях, че това нямаше да му развали вечерта, той никога не ми се връзваше.. В един момент си спомних първия ни танц, но бързо го изгоних от съзнанието си, не му беше сега времето. Той се показа на прозореца, гол до кръста, каза, че му трябват още 5 мин. и да влизам, че ще замръзна. Еми хубаво.. Вмъкнах се в коридора и котето му веднага се намести в краката ми. Боже каква любов беше с това коте.. Както и да е. 

- Е сега в коридора ли ще стоиш, влез де. Няма да те ухапя.. - Извика той от другата стая..

 - Знам ли.. Котето няма да ме ухапе, ама за тебе не съм сигурна.. хъхъхъ - отговорих му и влетях в стаята от където идваше гласа му. Първото нещо което видях си беше той, но все още гол до кръста. Олеле, колко добре изглежда. Не си спомням много добре дали тялото му беше такова преди, но сега наистина е суууууууупер! Ухили ми се и се вмъкна в другата стая. След минутка излезе с черна блуза върху красивото си тяло.

 - Ако искаш може и да останем тук, навън е студено, а тук няма никой... - Предложи той. Помислих си съвсем тактично да вметна, че последния път когато по същия начин навън беше студено се случи нещо, което не беше много очаквано и предвидено. Все тая. Вдигнах рамене и измрънках едно "Както кажеш.. " Всъщност наистина ми беше все тая. Така или иначе вече прекалено много ми миришеше на него. Вече нямаше как да изгоня спомените за танца и за всичко, което го беше последвало. Не се и опитвах, примирих се с мисълта, че ще ме тормозят цяла вечер. Не зная какво си бях внушила като му предложих разходка. Разбира се, че всички спомени ще се върнат и няма да мога да ги изгоня. Сега обаче беше момента да си проверя психиката. Ще издържа ли под натиска на спомените, аромата и усмивката му и ще успея ли да запазя чисто приятелски отношения без да се опитвам да върна спомените обратно в реалността. 

- Може да взема колата и да се вмъкнем някъде където има повече музика и по-малко студ. Ама пък може и да си останем тук и да си пускаме музика по желание. - продължи той с предложенията.

 - Ами.. и двете идеи ми допадат, обаче не съм сигурна, че ако остана тук няма да ти изнасиля котката, а пък не съм сигурна, че ще ми стигне тиксото, с което разполагаш.. - Отговорих.

 - Тиксо ли.. Какво по.. ?? - Опули ми се той..

 - Оуф.. Ще ти обясня после. Айде някъде сред хора.. Варианта със заведението с многото музика ми допада.. Още по-сладко ми става като си помисля, че ти няма да пиеш, понеже ще вземеш колата.. - Изкикотих му се злобно. Той ми отговори с ръмжане и се отправи към колата. Последвах го. До тук всичко добре. В заведението музиката беше прилична.. или приемлива.. Все тая.. изтраях я. Поръчах си бира, той отново изръмжа и си взе газирана вода.. Упокоих го, че ще ударя 2 бири и за него и му се ухилих невинно. Известно време прекарахме в общи приказки: кой, какво, защо.. ама кога и къде.. След което имаше малък момент на мълчание и аз го наруших със запалката си. За пръв път палех цигара пред него. Погледнах го и видях изражението му. Гледаше ме 'сякаш току що съм му казала, че не става като мъж. Попитах го какво има, а той само измрънка едно "абе.. нищо.. " и се зазяпа в една мацка. Ясно ми беше, че всъщност не гледа в нея, а през нея, но нищо не казах. Той продължаваше да мълчи. Сръчках го и го вдигнах да потанцуваме.. Една песен, втора песен.. И защо подяволите тази песен сега... Mariah Carey - Without you. Погледите ни се засякоха и двамата се сетихме за онзи танц на същата песен.

 - Е.. ? - каза той 

- Еми.. - измрънках аз и усетих ръката му на кръста си. Защо сега.. Така добре се справях и сега тази песен.. и той иска отново да танцуваме на нея.. и толкова много мирише на минало.. ииии.. "I can't live anymoooore.. " и ръката мy притисна леко гръбначния ми стълб, единия ми крак се оказа до кръста му, прикрепян от другата му ръка. Отпуснах се назад и направих полукръг във въздуха.. Затворих очи и изправяйки се се оказах на няма и сантиметър от лицето му. Усетих дъха му, но не смеех да отворя очи, защото това вече се беше случвало и не исках да се случва отново. Добре де, искам, зверски много искам, но не трябва. Всичко е минало, а в мометна ние само танцуваме.. Не може така.. Миналото трябва да си остане там.. в миналото..

"А ти, искаш ли.. "

Вече почти три месеца от както тръгнах с него и нещата вървяха като по вода. Да вярно, той не е идеалния мъж, има си своите грешки, но аз не мога да го съдя за това.. и аз ги имам. Е не, разбира се, че не се казва "него" името му е Тодор. Единствения мъж в живота ми досега, който се държи толкова мило, нежно. Разбира ме. Не гледа на мен като на обикновенно хлапе. Говори с мен. Иначе казано - перфектно! Пък и три месеца не са малко време.. Горе-долу по това време започваха дивите скандали със Сас и до никъде не се стигаше. Карахме се всеки ден и за всичко. И накрая взехме най-хубавото решение в животите ни до тогава - да се разделим. На него не му трябвам аз, той ( Сас ) има нужда от топ модел с който да се фука. Както и да е, ако продължа с него до никъде няма да стигна. 
   Та какво се случва. Преди две седмици си седяхме по двойки в Борисова на малката "наркоманска" беседка. Наркоманска я наричам аз, имам странното усещане, че няма наркоман в София, който да не се е друсал там. Както и да е. Стоим си ние по двойки - Аз и моето животно Тодор и Габи и нейното животно Симо. Сладко, приятно. Едната двойка си гугука, другата двойка се натиска.. биричката студена чака до нас... абе.. идилийка. И на всичкото отгоре и със друга компания се сдобихме. Появиха се 4 момчета който никой никога не беше виждал. Те, делови минаха покрай всеки един от нас четиримата, подадоха ръка и се представиха. Като че всичко беше нагласено. Ние ги чакаме, те идват. Или поне на мен така ми се стори. Както и да е. Насядаха момчетата до нас, този който беше най-близо до мен ми поиска запалка, извади една прясно свита цигара трева и я запали със същото спокойствие с което ми поиска запалката. Дръпна си два пъти и ми подаде цигарата. Сигурна съм, че съм заприличала на опулен бухъл, ама това беше последното нещо, което очаквах да се случи през този ден. Както и да е. Цигарата беше бързо уловена от Тошето и той, дръпвайки си веднъж я подаде нататък. Помня този метод. Навремето, със старата компания в квартала въртяхме по същия начин, само дето имахме човек, който умееше да свива. За него това си беше цяло изкуство. Проблема в сутацията беше, че аз с доста мъки се бях измъкнала от такава компания и то заради самата себе си, а не заради някой друг. И сега изведнъж ми се появява някакво лапенце и му бута трева в ръцете. Ей вервайте ми, ако не бях толкова кротка, щях да стана и да го пребия. След туи да направя салата от топките му и да я сервирам на останалите му три приятелчета. Пък и самия факт, че хората, които бяха с мен поемаха цигарата и дърпаха от нея ме ядоса още повече. Ми то вярно, че няма лошо в това да споделяш, дори с непознати , ама айде мерси, нужно ли е да ми се набутва насила, след като не искам. Цигарата се завъртя още един път и хладнокръвното животно отново ми я подаде. Отново го изгледах като "прецицало теле - макя си" и отново Тодор пое цигарата, като че ли само, за да не се развали хубавия кръг, който тя  правеше. На времето на такава цигара й викахме курва. Както и да е, побутнах си животното и направих сигнал на Габи да ставаме. Всичките четрирма се вдигнахме, разпределихме си чантичките - коя на кой и тръгнахме. Без значение посока. Просто исках да се махна от гадната беседка. Всичко ми миришеше на трева и ми напомняше за старата компания. Напомняше ми колко време се мъчех да се измъкна от въпросната компания и как с ужасна болка съм наранявала самата себе си, уверена, че ако се измъкна нещата ще бъдат много по хубави от колкото ги виждам през онези очила. Кое ме подтикваше към такива мисли и кое ме караше да бъда толкова сигурна в тях - не зная. Но наистина се оказа така. Както и да е. 
    Тодор ме усети. Разбра че случката не ми достави удоволствие. Не зная какво още разбра, но хубавото е, че не подхвана темата, за да я разнищи. Това ми хареса. Много. Точно от това имах нужда - буквално. Не ми трябваше някой, който да разнищва и да обсъжда, ами просто да ме остави да забравя това, което не ми е харесало. Аз сама зная как да го залича от главата си така, че да се появи само в ситуация, в която ще ми е потребно. Разбира се, направих го. Както и да е. Всичко отново тръгна като по вода. Слънчево, приятно.. Дето споменах горе за идилийката. Е как да не е щастлив човек. 
   Една сутрин, говорейки си с Тошето, той ми спомена, че идната събота една от неговите многобройни приятелки ще завърти купонче. Били сме поканени.. и двамата. Еми хубаво де. Ще идеме. Ще ударя няколко бири и ще ги оставя да се кефят без мене. Не за друго, ами защото иначе по мене ще се вика от родителския строг контрол. Пък и Тодор ме разбираше достатъчно добре и нищо нямаше да каже по въпроса, пък и нямаше да позволи някой друг да каже. Нали ми е лудичко животното... Еми хубаво де, отидохме. Познати лица. Виждала съм ги всичките, но контактите ми с тях се ограничават ужасно много." Еми ето ти подходящ момент да говориш с тях и най-накрая да разбереш от личен опит, що за хора са приятелите му. Ако не сега, кога. То и по-рано трябваше, ама де ти беше акъла. " - Ми приказваше една от ония трите лудите в главата ми. Еми хубаво де, разбрах. 
   Отидохме там, Хубава музика, хубав алкохол. Хубаво и удобно диванче на което можеше да заема каква и да е позиция и пак да ми е удобно. Абе удобство от всякъде. Както и да е. Заговорих се първо с единия от приятели. Сега като казах приятел се сетих за онази хубавата реплика от филма "Вчера" : "Само от най-добрия приятел става качествен предател. " Е това изречение осмисля думичката. Както и да е. Заговорихме се с единия за музика и за "Цвете за Гошо" където ги видях за пръв и последен път. Тогава пък беше голям смях. Тодор и онез двамата - Марто и Иво бяха издивяли и се гонеха по поляната и се поливаха с бира. Ако не се лъжа, на купона говорех първо с Иво. Марто блееше някъде. Ужасно много му тича така. Замисля се някъде в нищото, ама всъщност не мисли. И стои като препарирано животно. Само очетата му мърдат. Пък иначе е хубав бе. Много е хубав. Тъй де..на външен вид. Ми ко да направя, 'убав е! Говориме си ние с Иво, установих, че е фенче на Уикеда. Еми и аз.. ама си спомних от кога съм фенка на Уикеда - от както влзяох във онази бившата компания, спомената малко по-горе. Както и да е. Интересно ми беше. Въпросния Иво си е здрав мъж,"уекинко" брадясал, ама пък иначе интелигентен. Говори спокойно, което пък ми подсказва, че рядко използва мускулите, които носи по себе си, за бой. Евала. Ей такива мъже ги обичам. Мъж та мъж! И той 'убав като Марто. Абе..сички 'убави бе ! Не, това не е ефектна на бирата. Наистина и двамата са хубави мъже.. и колкото и да искам не мога да го отрека. То си лъха на мъж бе, пък и така трябва. 
    След това се появи и "домакинята" която също седна близо до мен и захванахме и с нея някаква дискусия. По едно време забелязах как си разменят погледни с Тодор, сякаш си говорят само с очи. Май реално така беше. Той й кимна и тя излезе от стаята. Тодор се обърна към мен и ми обясни за какво става въпрос. Девойката била намерила от някъде амфети и щяла да направи по "чертичка" за всички. Да съм си кажела дали искам. Еми не искам. И няма да искам. Пак се върнахме на старата тема, старата компания. Дори и тогава не съм шмъркала. Само ги наблюдавах. Да, беше ми интересно какво е усещането, какво се случва. Но в един момент отшумя. Тогава видях колко грозна картинка е всъщност самото "фукане". Девойката - Поли, се върна от съседната стая и на едно стъкло донесе разделечни 6 ленти амфети. Две от които по-дебели от останалите. Първата я издърпа тя след което подаде навиатата банкнота на Тодор, който без никакво притеснение направи същото упражнение и протегна ръка във въздоха, за да ми подаде банкнотата на мен. Погледнах го и не изъдържах. Станах, съборих бутлаката бира до мен и изхвърчах от стаята. Ужасно бързо нахлузих маратонките си и излязох от апартамента, тряскайки входната врата след мен. Но надолу ме чакаха 8 етажа стълби. Ако бях застанала да изчакам асансьора Тодор щеше да се появи и да ми заговори по онзи начин, по който няма как да не приема, че всичко което казва е истина. Побягнах надолу, усещайки как нещо в гърдите ми всеки момент ще избухне... 

Говорим за неделя.. следобяд

Тази сутрин ще ви разкажа за един друг странник, който сложи червена черта и не ми позволи да не ви разкажа за случката.
    Отивайки на традиционното си място, в традиционния си ден, двете с моето любимо Петенце дори си нямахме на представа каквo ни очаква. Още с влизането в прословутото "Extazy" всичко ни тръгна на смях. Докато чакахме да си платим бирите на бара припявахме Sam Brown - Stop, звучаща на макс. Един от безбройните на бара, явно дочул опитите ни за грачене, ухилен до ушите, ни попита дали можем на двуглас. Вече разсмяни, му обяснихме, че грачим само любителски.
    Харесахме си маса и бързо я окупирахме, но, явно не достатъчно професионалистки в тази област, нацелихме най-неподходящата такава. След мъничко ще разберете защо. Успяхме да си откраднем половин час от съдбата и изказахме набързо най-главното, което имахме да си кажем - всичко останало беше разтягане на локуми. Точно тогава влезе, съпътстван от фанфари и любовта на Мърфи и Съдбата, нашия главен герой, Прилично пиян и симпатично поклащащ се, той се настани на съседната маса с поглед, насочен към нас. Нищо неподозиращи,нашите две, явно твърде забелязващи се, сред коч компанията, личности, продължиха да се кикотят и да смучат от бирата си най-блажено.
  В един от моментите на затишия, два чифта уши дочуха приказки от сорта на : " Виждаш ли го това момиче, погледни колко е чаровна и ходи без сутиен. Току що видях бъдещето си.. ". Не се сдържах и избухнах в смях, Петя също. Главния ни герой пък продължаваше да обяснява как сме имали много чаровни усмивки и че трябвало повече да се усмихваме, ама не да се крием така..  Останалата част от престоя си прекарахме под звуците на подобни пиянски излеяия. Не помня след колко точно време барманката донесе още две бутилки, току що отворени " От симпатичното момче отсреща.. ", посочи с пръст тя и се изкикоти.Явно по-запозната от нас, й беше ясно, че нито сме първите, нито ще сме последните, които ще се радват на такова внимание. При следващото мъничко затишие дочухме, че придружителката ми, моето любимо Петенце, се радвала на своите 19-20 год. , пък аз ако не съм имала 18, великия сваляч би се заклал собственоръчно. Дали не трябваше наистина да си взема знаменца с надпис: "ПРОКУРОР!' 
    Петенцето, налегнато от биологичните нужди на всеки нормален човек, при нея засилени от ефекта "пиеш една, изпикаваш 5" ме остави самичка за 2-3 мин.  през които аз не можах да забия тъпо поглед в нищото, понеже главния ни герой веднага се намести на свободния стол на масата и с най-голямото си нахалство и сигурност ( Въх, по-сигурен човек в себе си не бях виждала ) заяви : "Аз мноу та харесвам... имаш удивителна усмивка... шъ излезеш ли с мене... ? "
    Ухилена до ушите, понеже наистина ми беше смешен самия начин,по който подхожда и сигурността, че аз няма да му откажа по какъвто и да е начин, му заявих, че си имам принципи и един от тях е да не приемам каквито и да е покани от мъже, пияни в 16 часа следобед.  Той се опули, но отново ме попита дали Шъ изляза с него, защото той много ме харесвал и знаел, че аз съм искала да му родя 3 деца и да бъда с него в следващите 20 год. ( не знаех, че имам такива наклонности) Продължавайки да слушам едно и също нещо се заливах от смях. По едно време култовата ми придръжителка и приятелка се включви в разговора, като му подметна нещичко на английски, както аз правех на френски. За разлика от мен, тя беше разбрана и дори й беше отговорено. Стана ми някакво още по-весело, защото дори да го напсувам, той няма да ме разбере. Нали знаете онази мелодия във френския език, онази любов, излъчваща се от всяко звукче. Еми..и той само това знае от и за целия френски език. Но пък иначе това не му пречи, да твърди, че може да общува с мен на 5 езика, един от които е този на тялото ( знае ли въобще какво може тялото му.. ) и че е завършил първото си висше Писхология, въпреки, че на изпита по Философия имал 2 ( забележете )
Продължавайки нашия главен герой да си повтаря едно и също, поне 10 пъти се повтори диалога:
- В четвъртак Шъ излезеш ли с мен? Ще те чакам тук в 8 часа и ще те изведа на вечеря... 
- Трябва ли да изляза с теб?
- Ами да, защото те харесвам ... 
- Прекрасно, радвам се, но това не значи, че съм задължена да изляза с теб. 
- Напротив, защото гаджето ти е много по-смотано от мене и ще го зарежеш...( Не знаех, че имам гадже, камо ли, че ще го зарязвам,.. )
    Най-накрая любимото Петенце, избесняло и изтъпяло, заяви: "ТРЪГВАМЕ!" и главния ни герой, като подплашено кутренце, се върна обратно на масата си и обърна поглед към бара без да каже нищо повече. Събрахме си бързо разпиляните неща по масата и изхвърчахме от заведението, като на няма и 50 м. от вратата се спряхме, за да се посмеем още малко, преди да продължим и не след дълго да се разделим - всяка към спирката си

Cry to me ...

Приятно кафе, продължило в приятна разходка по снега.Много усмивки, толкова истински, дори и от глупави шеги ... Второ кафе. Едно сериозно разговорче превърнало се в малко повече мълчание и по-малко смях да уши ... 
    И накрая всичко продължи до един компютър където музиката беше избирана от нас (най-вече мен :P) Solomon Burke (  http://youtube.com/watch?v=6Vb2F1mQZ58 ) разтопи и двама ни. 
Не можех да мисля достатъчно трезво заради музиката и дивото ми желание да танцувам, но това не ми попречи. Изправих се в леко затъмнената стая и затанцувах - сама, на място... Не се интересувах от чуждото мнение, това беше моят танц, и щях да го направя такъв, какъвто го усещам... 
Усетих ръцете му, да улавят моите, усетих как се водят леко по движението, въпреки, че неговото тяло не помръдваше в ритъма на музиката. Това не ми попречи да продължа.Затворих леко очи и не исках да виждам нищо повече от образа които излизаше пред очите ми на фона на тази песент. Продължавах да танцувам, усетих тъмнината и нежноста в другата тъмна стаичка, останала толкова далеч в миналото, но сега толкова ясна пред очите ми. В този момент нещо ме върна в настоящето, усетих как пръстите му се преплитат в моите и не след дълго се отксват нежно от хватката и докосват леко гръбнака ми, продължават играта и бааавно проследяват линията му до извивката на кръста.Лек,  но нежен натиск върху кръста и отновщо разходка на горе по гръбначния стълб. Пърстите му се заровиха в косата ми и прихванали бавното движение от музикатата затанцуваха с мен. Стиснах очи и се скарах умствено на себе си "ти си сега, тук в настоящето..той не е Васил, той не може да върне нищо, няма да бъде както преди ... ВНИМАВАЙ" и думите сякаш се написаха с кръв в главата ми и останаха там ... 
    Танца продължи, усетих как тялото му е все по близко до моето, усещах докосванията му..толкова нежни, толкова...толкова ... Усещането беше невероятно.. 
    Чух как музиката заглъхва и съвсем спира... Отворих очи и сякаш се разочаровах, че не видях точно Васил ... Знаех, че всичко това е моят спомен, от които не мога да избягам, а аз, като най-голяма глупачка го бях пресъздала в настоящето, внушавайки си глупости.. 
     Облегнах се леко на рамото му и усетих устните му на бузата си ...Танца го беше пленил..Беше направил това което се очакваше от него..Но това не беше танца за него, това си беше танца за Васил, свъсил се там в тъмното, но очакващ много повече от това което можеше той да предложи ... 
Свих ръце пред гърдите си и се потопих в прегръдката му.Не смеех да погледна в очите му, знаех че това ще ме удари много навътре и няма да се сдържа и да не изкрещя: "ТИ НЕ СИ ВАСИЛ, МЯСТОТО МИ НЕ Е ТУК!" ...Точно това се случи.Усетих как ръката му леко подканва брадичката ми да се вдигне, той настояваше да ме погледне в очите, а това не трябваше да се случва... 
     Затаих дъх и се опитах да сдържа колкото може по дълго емоциите вътре в себе си и бавно вдигнах поглед към него ... Устните му вече не играеха върху страните ми .. Целуна ме с онази нежност с която го правеше Васил..Вече не издържах..Нещо в мен експлодира и следващото нещо което чух беше собствения ми глас, които казва, че "Не съм за тук, аз..аз...ти не си Васил .. !!!"
Две крачки и стигнах до вратата..Със светлинна скорост бях взела якето си и бях готова да се боря със студа навън. Не ме интересуваше факта, че нямам пари, за да се прибера и трябваше да се мотая по градски транспорт ( as usual ), точно тогава обаче усетих ръката му която нежну ме улавя и ме спира.Чух как казва, че не е искал да бъде Васил и че не би искал да има нищо общо с него "Никога не бих искал да бъда Васил.. 
     Сълзите напираха да излязат от очите ми, усещах, че казва истината и от нея ме болеше повече от самата раздяла.Сгуших се в него и силните му ръце ме притиснаха към топлото тяло ... топлата сълза се търкулна на долу и се спря в устните ми където потъна при всички останали изминали този път... 
Погледнах го и този път аз исках да го целуна..осъзнах, че Васил е трябвало да остане в миналото, че нямам избор и не мога да променя много...
     Лицето ми беше толкова близо до неговото, дъхът се сливаше..топлината на тялото..Всичко беше точно както трябва, ако я нямаше и онази сълза преди секунди ... 
     "Позволи ми" прошепнах му и го целунах...нежно, топло, мило...достатъчно страстно и достатъчно докосващо ... ръцете му леко ме опряха на стената зад мен и бавно направиха същата разходка по гръбначния стълб ...

Из Сънищата

Тя ходеше бавно, заедно с Илия към двореца на културата, едно от най-централните места в целия град.Минаваха пред нещо подобно на малка горичка, но всички пътеки там бяха асфалтирани.Усещаше се тежкия аромат на изгорели газове, което им напомняше, че все още са сред цивилизацията.Продължаваха да крачат мълчаливо.Погледнати острани двамата не придаваха особенно чувство на хармония, движейки се един до друг.Тя - Лукс , беше високо и слабо момиче, под слабо, разбираме онова телосложение, което те кара да си мислиш " Това момиче кога последно се е хранило ? ", късоподстригана изкрящо  червена коса, заемаща форми само по свои избор и винаги стърчаща.Единствено странично отрязания бретон стоеше мирно изправен и не помръдваше, като парализирано животно.Облеклото й, в преобладаващо черно, напомняше опит за културизация. Все едно да накараш модел да облече официални и НеРазголени дрехи, за да отиде на погребение. Жалък опит. Дългата, нагъната черна пола стигаше точно до ръба на подметките на обувките на момичето, точно пресметнато. Блузата й наподобяваше част от ученичекса униформа - с достатъчно голяма яка и също така достатъчно дълга цепка, загатваща красоти под себе си.Ръкавите стигаха точно до лактите й и в края с хитрина наподобяваха обърнат ръб на риза.Червена на цвят, блузата й се сливаше с косата и  придаваше усещане за топлина, прииждаща на облаци от огромен огън. На шията си момичето имаше доста интересен аксесоар. Представляваше две черни ленти от сатен, закачени за две огледални брошки, между които се кръстосваха и завръшваха на панделка. Всичко това беше почти прилепено за шията й. Достатъчно стегнато, за да не може да промуши главата си през него и да го захвърли някъде, достатъчно отпуснато, за да не може да се задуши в него при каквото и да е движение. Обувките й наподобяваха друг жалък опит за ръчно копиране на елегантна обувка. Изглеждаха добре, но не като оригинала, който блестеше.Всяко нейно движение беше елегантно, но, като на лъв, тромаво. При леко съсредоточаване, всеки би стигнал до същия извод. Редом до нея, но с по-бързи движения вървеше момче не по-високо от 160 см. с леко набола косичка върху скоро обръсната си глава. В погледа му ясно се виждаше, че знае. Знае къде отива, защо отива там и какво точно се очаква да направи там. Знаеше какво точно иска и как точно да го постигне. Облеклото му беше съвсем обикновенно за модните тенденции тогава. Изчистени блуза и дънки,маратонки тип "кец" и черна гривна на лявата му ръка. Отстрани бихте си помислили, че те нямт нищо общо един с друг и просто крачат редом от страх  да не изскочи нещо  от храсталаците, които бяха  почти завладяли горичката. Ако се приближим малко обаче, ще осъзнаем само от излъчването им, че всичко е уговорено и те отиват на точно определено място.

  Както ходеха заедно по асфалтирания път момчето рязко изчезна и на мястото му се появи чисто бял снежен  леопард, чиято окраса се набиваше на очи с черна ивица обвиваща се около лявата му лапа. С дивната елегантност на котка животното заподскача, сякаш току що отвързано. След миг отново се изравни с Лукс, която външно не реагира, просто продължи да се движи.Тя тихо заговори : 

  - Ти хубаво се радваш, но представи си какво ще се случи и на двама ни ако ни види някой ходещи така.Дори нямам каишка да кажа, че си ми домашен любимец, не че това е особенно приемливо оправдание...

  Животното замахна с опашка и заговори с гласа на момчето : 

  - Оххх стигааааа! Какво от това, знаеш колко са остри зъбите ми ... 

 Лукс изсумтя и обърна поглед на другата страна. Знаеше, че не е права да  го съди, но го правеше, защото цялата й сутрин беше ужасна и се надяваше поне тук всичко да мине както трябва. Сега вече нямаше какво да направи срещу своеволието на своя придружител. Продължиха да се движат мълчаливо и не след дълго се видя края на горичката и искрящите плочи покрили земята пред тях, адски нагряти от слънцето.Животното изчезна точно толкова бързо, колкото се беше появило и на мястото му отново беше ниското момче с гола глава.Излязоха от "горичката" и устеиха колко приятно всъщност им е било под сянаката на дърветата. Освен от небето топлината сякаш извираше от плочите под краката им, усещането беше като в засилена фурна.Спогледаха се и отново закрачиха към едно място, изкрящо в паметта им. Закачиха някакъв елементарен разговор, само за да не мълчат. Не обръщаха особенно внимание на това което приказват. Както се казва, просто си проветряваха устите.

  Не след дълго видяха бързата струя на един от фонтаните пред довреца и знаеха, че почти са стигнали. Илия почеса тъкмо наболата си косичка и заговори тихо (за разлика от горичката тук беше много оживено, дори прекалено)

 - Като стигнеш пред продълговатия фонтан застани с лице към него и се съсредоточи. Както вече ти казах, мисли точно за това което трябва да видиш там. За нищо друго. Иначе то няма да ти се разкрие. Ако имаш нужда от мен, знаеш как да ме повикаш. Бягай!

  Лукс кимна бързо и се обърна към все още далечната струя вода.Знаеше, че това което трябва да направи не е никак маловажно за хората които я пращат. Трябваше да се съсредоточи. Движеше се все в същата посока и все по-устремено. "Трябва да видя трона.Трябва да го направя.Ами ако камъка не е там? Ами ако въобще не успея да го видя ? Ами ако всичко се провали ... ? " Всичко около нея спря за миг.Какъв щеше да е смисъла от цялото това обучение, защо бе прочела всички тези стари ръкописи, които изглеждаха толкова нереални. Здравомислещата Лукс твърдеше, че това е само игра, че всичко е постановка, че ръкописите са глупост, фантазия, приказка...

  От друга странай бе ясно показано, че няма избор и трябва да направи това което се иска от нея, пък то само по себе си било достатъчно доказателство за всичко. Но имаше ли смисъл ... 

  Разтърси леко червенокоста си глава и видя фоната пред себе си. Един продълговат басейн във които под всякакви форми се преплитаха и закачаха като малки дечица бързите струи вода. Залепени за него успоредно имаше два квадратни басейна също толкова красиви с разноцветните си водни струи.Те сякаш се усмихваха на всички минувачи и подскачаха все така игриво.Погледа и слезе надолу и видя зелената плоча на дъното на басейна. Цялата й сигурност се изпари мигновенно като вода заляла огън.Затвори нежните си клепачи и сякаш опитвайки се да запише с кръв думите в главата си започна да поватяр на ум "Тронът.Каменния трон. Откритата сцена. ТРОНЪТ!" След минута с леко тръсване на глава отметна косата, гъделичкаща бузите й и бавно отвори очи. Оказа се посредата на открита сцена. Пред нея студени и празни имаше подредени 5 каменни трона. Този по средата се издигаше над другите.Беше по широк и по - красив от останалите. Красив всъщност не е най-точно казано, защото всички бяха еднакво каменни (гранит) и еднакво студени, въпреки опитите на слънцето да стопи всичко под себе си. Големия трон по-скоро излъчваше власт, сигурност. Предизвикваше рекация на преклонение и възхищение.

  Лукс бавно слезе от високата сцена и без да откъсва поглед от трона, закрачи към него. Вече нямаше какво друго да направи, освен да изпълни поръчаното." Ако тронът се появи пред теб и ръкописите са верни ти трябва да вземеш камъка зад големия трон.Не позволявай нищо друго да те разсее, а съм сигурен, че ще има такива неща. Не сядай на голями трон. НЕ ГО ПРАВИ!'

  Сантиметри я деляха от величественото творение. " Усещаш ли силата му, усещаш ли повика на собствената ти кръв, истинската ти кръв ... "

 - Чакай малко, това не са моите мисли...какво говори в главата ми.. ? Това не е моя трон, казано ми е да не сядам на него.. притежателката му изчезна преди годни.. притежателката.. 

  Погледа и се прикова във ясно изпсаната дума "ПЪРВОРОДНА" Първорода... първородната...първородна.. думата все по силно се налагаше в очите и мислите й ... първо -.. първородната

  Червената коса отново се разтърси от опита на Лукс да се съсредоточи.Бе чела за първородната ... за четирите фамилии..за четирите трона по земите на фамилиите. Странно, след като вече знаят къде е защо я пращат там сама, да се бори с някакви гласове в собствената си глава и накрая да занесе някакъв камък. И защо пък да не сяда в трона, та той е прекрасен.Така хубав и излъчването му..караше я да се чувства силна. Изпъна ръката си, разпери длан и прошепна нещо, чуто само от нея..пред нея като в огледало се показа собствениата й физьономия гледаща опулено.нещо не беше наред..Разтъси пак глава. Докосна нещо студения камък и се провря между двата трона. Точно пред краката й имаше синьо-жълт камък.Вдигна го и да стисна силно в дланта си.Осъзна, че вече не е сама.Въпреки оживлението наоколо през цялото време тя стоеше сама, върху зелените плочи.Тя виждаше всичко останало - останалите не.Обяснено й беше, че трябва да е така.Но какво се беше случило сега.Срещу нея имаше три момченца, които осърдно се опитваха да отместят една от зелените плочи.Същите зелени плочи като на дъното на басейна на продълговатия фонтан.Почувства се глупаво, имаше чувството, че я разиграват.Обърна се и със строг тон каза на децата:

 - Пуснете веднага плочата!Имате ли си на представа къде се намирате ? Изчезвайте бързо при майките си, ако трябва дори ми ги пратете да си поговоря с тях ... 

  Те изтичаха бързо на някъде и оставиха плочата отместена.Червенокосото момиче скочи в миг на оплаха и бързо намести плочата на мястото й.Затвори очи така коленичила на плочите и се разплака. Знаеше, че нещо не е наред, знаеше, че това не е нормално. Беше сгрешила.. но с какво..как ? Трябваше да извика Илия. Изправи гръбначния си стълб и издаде гърлен звук - смесица между мяукане и хъскане.След не повече от минута сянката му се пови върху плочите.Ръцете му бавно я повдинаха и нежно се заплетоха в червената коса, сякаш държеше главата й да не падне. Взе камъка още стискан в дланите й и го прибра.

 - Какво стана Лукс ?

 - Имаше три малки момченца.. - замрънка Лукс - .. те, те отместиха плочата.Изгоних ги ... Ти.. ти виждаш ли трона... той ми говореше, ама говореше в моята глава..аз..аз..

 - Не си седнала, нали ? - прекъсна я бързо той.

 - Не, не, не ... само леко го докоснах..Той е студен .. -погледа й се зарея сякаш в нищото. Виждаше образи, но преминаваше през тяха като през стъкло ... - на коя е ?

 - Не съм аз човека който трябва да ти обясни това.Хайде! Обратно от където дойдохме.

                                                                    ~-~-~-~-~-~-~-

to be continued ...