Вечно.. ?!

Качих се по стълбите нагоре с него. След като минахме през металната врата, се оказахме пред друга малка вратичка, сива с черни орнаменти. По-късно той ще ми каже, че лично ги е правил, помислих си. Зад вратата имаше само една малка стаичка, абсолютно хаотично обзаведена и толкова силно скосена, че трябваше да се огледам в наведено положение, преди да осъзная, че няма да се ударя никъде ако се изправя. Обичам таванските помещения. Обичам цялата неописуема романтика, която имат. Казах му, че любовта ми към таванските помещения тръгва от едно романче на Ана Гавалда. Той никога няма да разбере, че не е така. Френската писателка подсили желанието ми да си имам едно собствено такова помещение, но всъщност влечението ми тръгва от много по-далеч. От онова най-прекрасно такова помещение в къщата в Самоков, цялото ръчно направено от дядо, вечно миришещо на дърво и спомени. Като затвориш очи и се отпуснеш достатъчно, дори можеш да чуеш монотонния глас на баба, който спокойно и леко напевно отново разказва приказка.

Музиката ме върна обратно към тази малка стаичка. Огледах се отново и отбелязах малките предмети: черна фигурка на лъв - липсва му смелост; очевидно стари плюшени играчки - мечтае като Питър Пан; всички тези книги, всяка една от тях водеща до различен малък извод; любимата ми "Улица Консервна" - още преди да съм я докоснала, зная, че е прочетена само веднъж.

Обръщам поглед и го виждам, седнал в твърде широк фотьойл за тази и без това препълнена стая. Леко е наклонил глава настрани и ме гледа.. като котка. Ако притворя леко очи дори мога да видя как зад него игриво се размята сива пухкава опашка. Стискам силно очи, за да изгоня илюзията и сядам в другия край на стаята. Нарочно. Паля цигара и нетърпеливо издишам дима към него. Той все пак започва да говори. С цялата си дива ексцентричност ми се усмихва:

- Обещавам ти. Обещавам ти никога да не те обичам. Но трябва да спреш да ме гледаш така.

Не спирам. Съвсем умишлено изваждам от джоба си най-лудата усмивка, която притежавам и я залепвам на физиономията си, заедно с леката ирония в погледа. Той потръпва леко и с ярко нетърпелив жест си пали цигара. Отново забожда очите си с цвят на сърдито море в мен и много бавно вдишва пушека от цигарата. Правим си малко театрално представление. Колкото по-непозната е ролята на другия, толкова по-интересно е представлението. Нормалните хора не комуникират така. Но пък и нормалните хора не живеят в толкова малки стаи.

Изправя се и бързо преминава разстоянието. Опира едното си коляно на пода пред мен, след което и другото, протяга се към мен и слага ръката си върху корема ми. Усещам топлината, която се прехвърля между допира на ръката му и моето тяло. Кара ме да настръхна. Той съвсем умишлено се прави, че нищо не е забелязал.

- Обещавам ти! Обещавам ти никога да не те обичам! Ще те обожавам. Вечно!

- Смело, много смело от твоя страна - предизвиквам го. Приема предизвикателството. Леко се изправя и се навежда към мен. Виждам тръпката, която преминава през тялото му. Виждам как мускулите на гърба му се стягат. Близо е до мен. Сетивата ми могат да се запознаят с аромата му. Мирише на кафе и поезия. Виждам как се навежда още напред и поема от аромата ми. Казва, че мириша на сладко опиянение. Саркастичен смях. Изненадан е. Тръсва леко глава, опитвайки се да намести мислите си. Хванах го неподготвен. Точка за мен.

Навеждам се напред и демонстративно вдишвам от аромата му. Топлината на другата му ръка се оказва върху шията ми. Потръпвам. Той се усмихва победоносно и много бавно ме целува. Усещам както собствените си хормони, които се блъскат из тялото ми, така и неговите, също толкова силни. От кожата му се надига аромата на желанието.

С много бързо движение ме вдига, сяда на фотьойла и ме слага да седна в него. Опира глава на рамото ми и се усмихва замечтано.

- Просиш си го. Не трябва да звъниш на толкова голям женкар в неделя следобед. Какво очакваше да направя ?!

- Освен, че до преди малко беше на колене.. - закачам го.

- Винаги съм на колене пред жените си. Те винаги го заслужават.

Не зная какво да кажа. Нищо не мога да кажа. И той го знае. Точка за него.

Трябва да кажа нещо иначе пиесата ще се прекъсне. Но той ме изпревари. Хваща един кичур от косата ми и ,въртейки го между пръстите си, започва да рецитира:

- Жената е като пиесата, приятелю. Първо виждаш афиша. Виждаш красивите картини, виждаш заглавието. Деница - с един жест изписва името ми във въздуха - с наситено черни букви. Взимаш си билет и се надяваш представлението да ти хареса. Афиша винаги лъже. А жените са толкова много, колкото са стиловете. И всяка е различна. Някои са абсолютни комедии, други са тотални трагедии. Някои са опияняващи - намига ми - други са приспиващи. Купи си билет, приятелю, но внимавай какъв..

И отново ме целува. Толкова бавно, че виждам пламъците които се запалват и след това избухват около нас. Ръцете му се увиват около мен и карат всяка малка частица от тялото ми да пищи от удоволствие. И е толкова топло..

* * *

Наведох се леко напред, за да мога да фокусирам цифрите върху часовника. Бяха минали около 2 часа. Тръснах глава и избих всички мисли от главата си. Завъртях се отново в предишното си положение, от където имах идеална гледка към сините му очи. Седи точно срещу мен, увил краката ми около кръста си като странен аксесоар. Пиесата приключи преди около два часа. Той вече не играе. Пресегна се и извади цигара от кутията си. Поднесе я към устните ми и аз я приех доволна. Пламък. Наведе се напред за да запали цигарата, без да ми се налага да променям полулегналата си позиция. Сладкия вкус на дима избухна в устата ми. Той го усети. Дръпна цигарата и я поднесе към собствените си устни. Погали бузата ми и съвсем тихо каза:

- Мога да остана така.. вечно..

- Вечно.. - повторих след него, опиянена от звученето на думата.

Barefoot

    Гората изглеждаше чудесно тези месеци. Всичко беше зелено, а тревата - прясна и мека. Обожавам миризмата на прясна трева. Слънцето, показвайки се над върховете на дърветата, огряваше тревата и се забелязваше ситната роса, блестяща като диаманти върху поляната. След малко очите ми щяха да свикнат с белстящите капчици, но в този момент всичко ме заслепявеше. Усетих ръката му на гърба си. Побутваше ме лекичко, за да се предвижа по-нататък. Явно съм се заковала на място, като съм видяла красотата на малката полянка. 

   Намерихме най-слънчевото местенце и се настанихме там. Одеялото ни отделяше от все още мократа трева. Извадих термуса с кафе от чантата си и налях две чаши. Подадох му едната. Той ме погледна и зелените му очи ми се усмихнаха. Принципно с кафето паля и цигара.. Сега желанието ми за цигара се беше скрило някъде много надълбоко, уплашено от миризмата на зеленина.

 - Мислех, че пушиш с кафето.. - подметна той.

 - Принципно го правя, но тук ме е срам да запаля.. Сякаш съм в храм.. храма на гората. Очаквам всеки момент от някъде да изникне някоe малко елфче и да ми разкъса гърдите, защото пуша в горичката му. 

   Той се засмя.. Около усмивката му се обазуваха много симпатични тръпчинки. Очите му също се смееха. Имах чувството, че се хипнотизирам от погледа му. Мисля, че нарочно ме гледаше точно по този начин, усещаше как действа върху мен. 

  Събух обувките си и зарових крака в одеалото. Някъде дълбоко вътре в мен се беше породило желание да се разходя боса по мократа трева и засега все още не беше толкова силно, за да скоча и да го направя веднага, но всеки момент щеше да излезе на повърхността..

 - Полезно е да ходиш бос - подметна той 

 - И приятно - подметнах аз.. 

 - Полезното може да бъде приятно.. 

 - Или приятното да е полезно - изкикотих се аз, прекъсвайки го

 - Внимавай да не се убодеш на нещо.. Това не ти е града и в тревата има и бодилчета.. 

 - Ако настъпя някое ти ще се превърнеш в моя добър принц и ще ме спасиш, нали - продължавах да се кикотя срещу него.

 - То това е ясно, но ти все пак внимавай, защото ще ме умориш, ако трябва да те занеса от тук до вас..  - И всъщност беше прав, но пък и аз нямаше да му позволя да ме носи.. Изпитвам някакъв ужас от разнасяне. Не зная защо, но всеки момент имам чувството, че носещият ще ме изпусне и ще си счупя я главата, я гръбначния стълб.. Тогава определено нямаше да е романтично. Все тая, това няма нищо общо с темата. 

   Желанието напираше в мен и изправяйки се бавно се измъкнах от периметъра на одеалото и закрачих из мократа трева бавно и внимателно. Земята беше студена, но едновременно с това излъчваше и някаква топлина. Стоях близо до него, не исках да се отдалечавам и да го оставям сам. Тревата, която гъделичкаше ходилата ми, ме накара да се почувсвам като диво животно. На дивото животно му се играше.. Приближих се до него и гледайки го игриво го побутнах лекичко с босото си краче. Той се усмихна, но нищо не направи. Минах от другата му страна и пак го побутнах..  Игрива усмивка изгря и на неговото лице и той посегна да улови крака ми, но му се измъкнах ловко и подскочих настрани. Той се завъртя с лице към мен. В погледа му също се виждаше дивото:

 - Ей, закачко..  - Подхвърли той и се изправи. Едновременно с неговото изправяне отстъпих две крачки назад, за да имам преднина ако ме подгони. Но той не го направи. Леко и внимателно направи крачка към мен, продължавайки да ме гледа игриво. Контрирах го и отстъпих няколко крачки настрани. Гледахме се в очите и като че светкавици превърчаха помежду ни..  Нямаше да го изпусна от поглед, дори и да се затича срещу мен, ако го изпусна от поглед той ще победи в играта..

    Въртяхме се в широк кръг и не се изпускахме от поглед. Ако не гледах в зелените му очи оглеждах всяка една малка частица от тялото му. Високо, силно тяло.. Вдъхващо някакво успокояващо усещане..Като дебела стена. Сигурен си, че нищо не може да премине, ако тя ( стената ) не го пожелае.. И неговите очи се разхождага нагоре-надолу по тялото ми, като че се опиташе с поглед да ме погъделичка или да ме накара да се разсея, за да може да ме улови в малката ни игричка.. 

    Продължавахме да се въртим в кръг и да се гледаме жадно. Стъпвах леко, на пръсти, за да не се уморя бързо.. Или просто защото така ми идваше отвътре.. Приближавахме се малко един към друг, след това отново се отдалечавахме. В един момент се приближих доста до него.. Толкова, че усещах топлината от ръката му, която всеки момент можеше да ме улови.. не зная защо не го направи. Изсмях  се в лицето му и отскочих назад, за да върна стария диаметър на кръга.. 

    Осъзнах, че малката ни игричка се е превърнала в нещо като танц.. Танц, воден от пулса на земята под краката ни. Танц, който не искахме да спираме.. И той го беше осъзнал.. Погледа му се успокои и той ми кимна. Пирближих се към него. Ръката му се предвижи по извивката на кръста ми и продължавайки по бедрата улови ръката ми, висяща отстрани. С едно рязко движение ме завъртя така че тялото ми да е възможно най-близо до неговото.. Продължихме да се въртим в кръг... 

     Не зная колко време са продължили танца и играта, но когато си върнах мисленето обратно в главата слънцето се беше качило много високо на небето и скоро щеше да избяга зад планината и да залезе.. Отново сложих глава на рамото му и затворих очи, потъвайки в съня на гората... 

Първата глътка Бира

Тя е единствената, която си струва. Другите, все по-дълги, все по-незначителни, дават само усещането за възхладка ситост, за някакво разточително изобилие. С последната, все пак, заедно с разочарованието от края, отново откриваш едно излюзорно подобие на тази сила.
    Но първата глътка! Глътка ли? Тя започва далеч преди да достигне до гърлото. Чувстваш върху устните си това мъхесто злато, тази свежест, още по-голяма, поради пяната, после бавно по небцето се разлива наслада, примесена с леко горчив вкус. Колко дълга ти се струва първата глътка. Изпиваш я бързо, с една лъжливо инстинктивна алчност. Всъщност, казано е, това което прави началото идеално е количеството - нито твърде голямо, нито прекалено малко; благоразположението, което те обзема незабавно, съпроводено с въздишка, цъкане с език или също толкова красноречиво мълчание; измамното усещане за удоволствие, което се отваря към безкрайността. В същото време вече знаеш - най-хубавото е изпито. Оставяш чашата си, даже леко я отдалечаваш върху малката квадратна поставка. Вкусваш този цвят на изкуствен мед, на студено слънце с цял един ритуал на мъдрост и очакване. Ти би искал да овалдееш чудото, което се случва и същевременно се изплъзва. Четеш със задоволство върху стената на чашата точното име на бирата, която си поръчал. Но съдът и съдържанието могат безкрайно да си разменят въпроси и отговори - нищо вече няма да се повтори. Ще ти се да можеш да опазиш тайнта на чистото злато и да го заключиш във формули. Но пред малката си бяла маса, огряна от слънце, ти, разочарованият алхимик, само се опитваш да запазиш приличие и пиеш все повече бира с все по-малко радост. Това е горчивото щастие: пиеш, за да забравиш първата глътка...

п.п. - Из учебника ми по френски език.

Тhe end is written

- Съжалявам, не исках.. - каза тихо тя и проследи падението на един лист. Разбра, че с връзката й се случва точно това, но не знаеше защо. Отначало всичко се заражда и е малко и невинно.. Продължава да расте и да се задълбочава в своята същност, докато някой ден просто не дойде момента в който да изсъхне. Тогава се отскубвa от всичко, което до сега е помагало да пази равновесие и започва да пада.. Пада бавно, внимателно, като че, за да не се нарани, въпреки, че има ли какво повече да се нарани.. има ли какво още да причиниш на човека до теб преди да избягаш и изцяло да изчезнеш от него и той от теб.

 - Как така не искаше.. Това не става с нежелание.. Престани да ми говориш глупости ! - избухна той..

 - Как да ти кажа, че всъщност исках ? Би ли се почувствал по-добре, ако ти опиша желанието, което изригна в мен тогава ? 

- Не! Аз не искам това от теб.. 

- А какво.. ? Какво да направя ? Какво искаш да ти кажа ?!? Добра актриса съм, дай ми сценарий и ще го изиграя достатъчно убедително пред теб, за да може най-накрая да се почувсваш поне за малко доволен - Трепереше.. Галсът и трепереше, ръцете и трепереха..Цялата се тресеше, но не знаеше защо.. Дали защото се ядосваше oт скандала, който се образува или защото беше доволна, че най-накрая му бе казала какво мислеше. Наистина бе искала това да стане.. Проваляше една връзка, не защото имаше нова, не защото вече не изпитваше чувства, а защото осъзнаваше как измъчва себе си и човека до себе си, продължавайки тази връзка вече осми месец. Първите шесет месеца всичко се движеше само и нямаше нужда от нейното побутване. След това дойде и първия скандал.. За глупост..за какво друго.. Тогава се наложи тя да побутне връзката си и да не се отказва от нея.. Но с това побутване като че започна една верижна реакция и вместо побутване вече и се налагаше да влачи като тежък чувал всичко зад себе си, за да може то поне малко да помръдне във времето и пространството ( предимно във времето ). Една вечер, останала сама със себе си, стигна до извода, че се бори за рекорд от време ( едва ли не ) от колкото за щастието си. Разбра, че още при първото побутване е трябвало да спре и да остави нещата да се движат сами, пък те ако не искат, тогава да прекрати. Осъзнаваше, че всъщност нищо не постига. Реши да прекрати всичко.. Но се зачуди защо никой нищо не й беше казал.. ?!? Щом тя го видя, значи всички са го видяли.. преди нея.. Ясно и беше как всички около теб забелязват тези неща и ги обсъждат между себе си.. Но нейните приятели не бяха такива.. Те й казваха всичко, от което не бяха доволни, те наистина си казваха всичко.. Извади телефона си и погледна кога за последен път някой й беше звъннал за мини-импровизирана срещичка.. Преди четири месеца.. Ето какво беше.. Тя бе оставила всичките си приятели за сметка на една глупава връзка, която дори нямаше бъдеще! Искаше й се да улови падащия лист, който представялваше връзката й, да го смачка и да го захвърли със сила на земята, за да е сигурна, че ще боли.. че ще боли много..

 - Нямам сценарий за това.. ? Искаш да кажеш, че съм мрънкало, така ли?!?

 - Тогава не се оплаквай от моя сценарий !! Хванал си ме за ръката и ще вървиш след мен докато не ме пуснеш.. Тhe rest is still unwritten..

 - Тогава приеми, че те пускам и се отдръпвам колкото се може по надалеч..

 - Благодаря ти! - Очите и отново светнаха. За пръв път от два месеца насам..

За втори път

Чаках го пред вратата. Имахме уговорка за разходка.. само разходка. Бях се подготвила за по-студено държание и преговарях реперотара си от иронични подмятания.. Сигурна бях, че това нямаше да му развали вечерта, той никога не ми се връзваше.. В един момент си спомних първия ни танц, но бързо го изгоних от съзнанието си, не му беше сега времето. Той се показа на прозореца, гол до кръста, каза, че му трябват още 5 мин. и да влизам, че ще замръзна. Еми хубаво.. Вмъкнах се в коридора и котето му веднага се намести в краката ми. Боже каква любов беше с това коте.. Както и да е. 

- Е сега в коридора ли ще стоиш, влез де. Няма да те ухапя.. - Извика той от другата стая..

 - Знам ли.. Котето няма да ме ухапе, ама за тебе не съм сигурна.. хъхъхъ - отговорих му и влетях в стаята от където идваше гласа му. Първото нещо което видях си беше той, но все още гол до кръста. Олеле, колко добре изглежда. Не си спомням много добре дали тялото му беше такова преди, но сега наистина е суууууууупер! Ухили ми се и се вмъкна в другата стая. След минутка излезе с черна блуза върху красивото си тяло.

 - Ако искаш може и да останем тук, навън е студено, а тук няма никой... - Предложи той. Помислих си съвсем тактично да вметна, че последния път когато по същия начин навън беше студено се случи нещо, което не беше много очаквано и предвидено. Все тая. Вдигнах рамене и измрънках едно "Както кажеш.. " Всъщност наистина ми беше все тая. Така или иначе вече прекалено много ми миришеше на него. Вече нямаше как да изгоня спомените за танца и за всичко, което го беше последвало. Не се и опитвах, примирих се с мисълта, че ще ме тормозят цяла вечер. Не зная какво си бях внушила като му предложих разходка. Разбира се, че всички спомени ще се върнат и няма да мога да ги изгоня. Сега обаче беше момента да си проверя психиката. Ще издържа ли под натиска на спомените, аромата и усмивката му и ще успея ли да запазя чисто приятелски отношения без да се опитвам да върна спомените обратно в реалността. 

- Може да взема колата и да се вмъкнем някъде където има повече музика и по-малко студ. Ама пък може и да си останем тук и да си пускаме музика по желание. - продължи той с предложенията.

 - Ами.. и двете идеи ми допадат, обаче не съм сигурна, че ако остана тук няма да ти изнасиля котката, а пък не съм сигурна, че ще ми стигне тиксото, с което разполагаш.. - Отговорих.

 - Тиксо ли.. Какво по.. ?? - Опули ми се той..

 - Оуф.. Ще ти обясня после. Айде някъде сред хора.. Варианта със заведението с многото музика ми допада.. Още по-сладко ми става като си помисля, че ти няма да пиеш, понеже ще вземеш колата.. - Изкикотих му се злобно. Той ми отговори с ръмжане и се отправи към колата. Последвах го. До тук всичко добре. В заведението музиката беше прилична.. или приемлива.. Все тая.. изтраях я. Поръчах си бира, той отново изръмжа и си взе газирана вода.. Упокоих го, че ще ударя 2 бири и за него и му се ухилих невинно. Известно време прекарахме в общи приказки: кой, какво, защо.. ама кога и къде.. След което имаше малък момент на мълчание и аз го наруших със запалката си. За пръв път палех цигара пред него. Погледнах го и видях изражението му. Гледаше ме 'сякаш току що съм му казала, че не става като мъж. Попитах го какво има, а той само измрънка едно "абе.. нищо.. " и се зазяпа в една мацка. Ясно ми беше, че всъщност не гледа в нея, а през нея, но нищо не казах. Той продължаваше да мълчи. Сръчках го и го вдигнах да потанцуваме.. Една песен, втора песен.. И защо подяволите тази песен сега... Mariah Carey - Without you. Погледите ни се засякоха и двамата се сетихме за онзи танц на същата песен.

 - Е.. ? - каза той 

- Еми.. - измрънках аз и усетих ръката му на кръста си. Защо сега.. Така добре се справях и сега тази песен.. и той иска отново да танцуваме на нея.. и толкова много мирише на минало.. ииии.. "I can't live anymoooore.. " и ръката мy притисна леко гръбначния ми стълб, единия ми крак се оказа до кръста му, прикрепян от другата му ръка. Отпуснах се назад и направих полукръг във въздуха.. Затворих очи и изправяйки се се оказах на няма и сантиметър от лицето му. Усетих дъха му, но не смеех да отворя очи, защото това вече се беше случвало и не исках да се случва отново. Добре де, искам, зверски много искам, но не трябва. Всичко е минало, а в мометна ние само танцуваме.. Не може така.. Миналото трябва да си остане там.. в миналото..

"А ти, искаш ли.. "

Вече почти три месеца от както тръгнах с него и нещата вървяха като по вода. Да вярно, той не е идеалния мъж, има си своите грешки, но аз не мога да го съдя за това.. и аз ги имам. Е не, разбира се, че не се казва "него" името му е Тодор. Единствения мъж в живота ми досега, който се държи толкова мило, нежно. Разбира ме. Не гледа на мен като на обикновенно хлапе. Говори с мен. Иначе казано - перфектно! Пък и три месеца не са малко време.. Горе-долу по това време започваха дивите скандали със Сас и до никъде не се стигаше. Карахме се всеки ден и за всичко. И накрая взехме най-хубавото решение в животите ни до тогава - да се разделим. На него не му трябвам аз, той ( Сас ) има нужда от топ модел с който да се фука. Както и да е, ако продължа с него до никъде няма да стигна. 
   Та какво се случва. Преди две седмици си седяхме по двойки в Борисова на малката "наркоманска" беседка. Наркоманска я наричам аз, имам странното усещане, че няма наркоман в София, който да не се е друсал там. Както и да е. Стоим си ние по двойки - Аз и моето животно Тодор и Габи и нейното животно Симо. Сладко, приятно. Едната двойка си гугука, другата двойка се натиска.. биричката студена чака до нас... абе.. идилийка. И на всичкото отгоре и със друга компания се сдобихме. Появиха се 4 момчета който никой никога не беше виждал. Те, делови минаха покрай всеки един от нас четиримата, подадоха ръка и се представиха. Като че всичко беше нагласено. Ние ги чакаме, те идват. Или поне на мен така ми се стори. Както и да е. Насядаха момчетата до нас, този който беше най-близо до мен ми поиска запалка, извади една прясно свита цигара трева и я запали със същото спокойствие с което ми поиска запалката. Дръпна си два пъти и ми подаде цигарата. Сигурна съм, че съм заприличала на опулен бухъл, ама това беше последното нещо, което очаквах да се случи през този ден. Както и да е. Цигарата беше бързо уловена от Тошето и той, дръпвайки си веднъж я подаде нататък. Помня този метод. Навремето, със старата компания в квартала въртяхме по същия начин, само дето имахме човек, който умееше да свива. За него това си беше цяло изкуство. Проблема в сутацията беше, че аз с доста мъки се бях измъкнала от такава компания и то заради самата себе си, а не заради някой друг. И сега изведнъж ми се появява някакво лапенце и му бута трева в ръцете. Ей вервайте ми, ако не бях толкова кротка, щях да стана и да го пребия. След туи да направя салата от топките му и да я сервирам на останалите му три приятелчета. Пък и самия факт, че хората, които бяха с мен поемаха цигарата и дърпаха от нея ме ядоса още повече. Ми то вярно, че няма лошо в това да споделяш, дори с непознати , ама айде мерси, нужно ли е да ми се набутва насила, след като не искам. Цигарата се завъртя още един път и хладнокръвното животно отново ми я подаде. Отново го изгледах като "прецицало теле - макя си" и отново Тодор пое цигарата, като че ли само, за да не се развали хубавия кръг, който тя  правеше. На времето на такава цигара й викахме курва. Както и да е, побутнах си животното и направих сигнал на Габи да ставаме. Всичките четрирма се вдигнахме, разпределихме си чантичките - коя на кой и тръгнахме. Без значение посока. Просто исках да се махна от гадната беседка. Всичко ми миришеше на трева и ми напомняше за старата компания. Напомняше ми колко време се мъчех да се измъкна от въпросната компания и как с ужасна болка съм наранявала самата себе си, уверена, че ако се измъкна нещата ще бъдат много по хубави от колкото ги виждам през онези очила. Кое ме подтикваше към такива мисли и кое ме караше да бъда толкова сигурна в тях - не зная. Но наистина се оказа така. Както и да е. 
    Тодор ме усети. Разбра че случката не ми достави удоволствие. Не зная какво още разбра, но хубавото е, че не подхвана темата, за да я разнищи. Това ми хареса. Много. Точно от това имах нужда - буквално. Не ми трябваше някой, който да разнищва и да обсъжда, ами просто да ме остави да забравя това, което не ми е харесало. Аз сама зная как да го залича от главата си така, че да се появи само в ситуация, в която ще ми е потребно. Разбира се, направих го. Както и да е. Всичко отново тръгна като по вода. Слънчево, приятно.. Дето споменах горе за идилийката. Е как да не е щастлив човек. 
   Една сутрин, говорейки си с Тошето, той ми спомена, че идната събота една от неговите многобройни приятелки ще завърти купонче. Били сме поканени.. и двамата. Еми хубаво де. Ще идеме. Ще ударя няколко бири и ще ги оставя да се кефят без мене. Не за друго, ами защото иначе по мене ще се вика от родителския строг контрол. Пък и Тодор ме разбираше достатъчно добре и нищо нямаше да каже по въпроса, пък и нямаше да позволи някой друг да каже. Нали ми е лудичко животното... Еми хубаво де, отидохме. Познати лица. Виждала съм ги всичките, но контактите ми с тях се ограничават ужасно много." Еми ето ти подходящ момент да говориш с тях и най-накрая да разбереш от личен опит, що за хора са приятелите му. Ако не сега, кога. То и по-рано трябваше, ама де ти беше акъла. " - Ми приказваше една от ония трите лудите в главата ми. Еми хубаво де, разбрах. 
   Отидохме там, Хубава музика, хубав алкохол. Хубаво и удобно диванче на което можеше да заема каква и да е позиция и пак да ми е удобно. Абе удобство от всякъде. Както и да е. Заговорих се първо с единия от приятели. Сега като казах приятел се сетих за онази хубавата реплика от филма "Вчера" : "Само от най-добрия приятел става качествен предател. " Е това изречение осмисля думичката. Както и да е. Заговорихме се с единия за музика и за "Цвете за Гошо" където ги видях за пръв и последен път. Тогава пък беше голям смях. Тодор и онез двамата - Марто и Иво бяха издивяли и се гонеха по поляната и се поливаха с бира. Ако не се лъжа, на купона говорех първо с Иво. Марто блееше някъде. Ужасно много му тича така. Замисля се някъде в нищото, ама всъщност не мисли. И стои като препарирано животно. Само очетата му мърдат. Пък иначе е хубав бе. Много е хубав. Тъй де..на външен вид. Ми ко да направя, 'убав е! Говориме си ние с Иво, установих, че е фенче на Уикеда. Еми и аз.. ама си спомних от кога съм фенка на Уикеда - от както влзяох във онази бившата компания, спомената малко по-горе. Както и да е. Интересно ми беше. Въпросния Иво си е здрав мъж,"уекинко" брадясал, ама пък иначе интелигентен. Говори спокойно, което пък ми подсказва, че рядко използва мускулите, които носи по себе си, за бой. Евала. Ей такива мъже ги обичам. Мъж та мъж! И той 'убав като Марто. Абе..сички 'убави бе ! Не, това не е ефектна на бирата. Наистина и двамата са хубави мъже.. и колкото и да искам не мога да го отрека. То си лъха на мъж бе, пък и така трябва. 
    След това се появи и "домакинята" която също седна близо до мен и захванахме и с нея някаква дискусия. По едно време забелязах как си разменят погледни с Тодор, сякаш си говорят само с очи. Май реално така беше. Той й кимна и тя излезе от стаята. Тодор се обърна към мен и ми обясни за какво става въпрос. Девойката била намерила от някъде амфети и щяла да направи по "чертичка" за всички. Да съм си кажела дали искам. Еми не искам. И няма да искам. Пак се върнахме на старата тема, старата компания. Дори и тогава не съм шмъркала. Само ги наблюдавах. Да, беше ми интересно какво е усещането, какво се случва. Но в един момент отшумя. Тогава видях колко грозна картинка е всъщност самото "фукане". Девойката - Поли, се върна от съседната стая и на едно стъкло донесе разделечни 6 ленти амфети. Две от които по-дебели от останалите. Първата я издърпа тя след което подаде навиатата банкнота на Тодор, който без никакво притеснение направи същото упражнение и протегна ръка във въздоха, за да ми подаде банкнотата на мен. Погледнах го и не изъдържах. Станах, съборих бутлаката бира до мен и изхвърчах от стаята. Ужасно бързо нахлузих маратонките си и излязох от апартамента, тряскайки входната врата след мен. Но надолу ме чакаха 8 етажа стълби. Ако бях застанала да изчакам асансьора Тодор щеше да се появи и да ми заговори по онзи начин, по който няма как да не приема, че всичко което казва е истина. Побягнах надолу, усещайки как нещо в гърдите ми всеки момент ще избухне... 

Говорим за неделя.. следобяд

Тази сутрин ще ви разкажа за един друг странник, който сложи червена черта и не ми позволи да не ви разкажа за случката.
    Отивайки на традиционното си място, в традиционния си ден, двете с моето любимо Петенце дори си нямахме на представа каквo ни очаква. Още с влизането в прословутото "Extazy" всичко ни тръгна на смях. Докато чакахме да си платим бирите на бара припявахме Sam Brown - Stop, звучаща на макс. Един от безбройните на бара, явно дочул опитите ни за грачене, ухилен до ушите, ни попита дали можем на двуглас. Вече разсмяни, му обяснихме, че грачим само любителски.
    Харесахме си маса и бързо я окупирахме, но, явно не достатъчно професионалистки в тази област, нацелихме най-неподходящата такава. След мъничко ще разберете защо. Успяхме да си откраднем половин час от съдбата и изказахме набързо най-главното, което имахме да си кажем - всичко останало беше разтягане на локуми. Точно тогава влезе, съпътстван от фанфари и любовта на Мърфи и Съдбата, нашия главен герой, Прилично пиян и симпатично поклащащ се, той се настани на съседната маса с поглед, насочен към нас. Нищо неподозиращи,нашите две, явно твърде забелязващи се, сред коч компанията, личности, продължиха да се кикотят и да смучат от бирата си най-блажено.
  В един от моментите на затишия, два чифта уши дочуха приказки от сорта на : " Виждаш ли го това момиче, погледни колко е чаровна и ходи без сутиен. Току що видях бъдещето си.. ". Не се сдържах и избухнах в смях, Петя също. Главния ни герой пък продължаваше да обяснява как сме имали много чаровни усмивки и че трябвало повече да се усмихваме, ама не да се крием така..  Останалата част от престоя си прекарахме под звуците на подобни пиянски излеяия. Не помня след колко точно време барманката донесе още две бутилки, току що отворени " От симпатичното момче отсреща.. ", посочи с пръст тя и се изкикоти.Явно по-запозната от нас, й беше ясно, че нито сме първите, нито ще сме последните, които ще се радват на такова внимание. При следващото мъничко затишие дочухме, че придружителката ми, моето любимо Петенце, се радвала на своите 19-20 год. , пък аз ако не съм имала 18, великия сваляч би се заклал собственоръчно. Дали не трябваше наистина да си взема знаменца с надпис: "ПРОКУРОР!' 
    Петенцето, налегнато от биологичните нужди на всеки нормален човек, при нея засилени от ефекта "пиеш една, изпикаваш 5" ме остави самичка за 2-3 мин.  през които аз не можах да забия тъпо поглед в нищото, понеже главния ни герой веднага се намести на свободния стол на масата и с най-голямото си нахалство и сигурност ( Въх, по-сигурен човек в себе си не бях виждала ) заяви : "Аз мноу та харесвам... имаш удивителна усмивка... шъ излезеш ли с мене... ? "
    Ухилена до ушите, понеже наистина ми беше смешен самия начин,по който подхожда и сигурността, че аз няма да му откажа по какъвто и да е начин, му заявих, че си имам принципи и един от тях е да не приемам каквито и да е покани от мъже, пияни в 16 часа следобед.  Той се опули, но отново ме попита дали Шъ изляза с него, защото той много ме харесвал и знаел, че аз съм искала да му родя 3 деца и да бъда с него в следващите 20 год. ( не знаех, че имам такива наклонности) Продължавайки да слушам едно и също нещо се заливах от смях. По едно време култовата ми придръжителка и приятелка се включви в разговора, като му подметна нещичко на английски, както аз правех на френски. За разлика от мен, тя беше разбрана и дори й беше отговорено. Стана ми някакво още по-весело, защото дори да го напсувам, той няма да ме разбере. Нали знаете онази мелодия във френския език, онази любов, излъчваща се от всяко звукче. Еми..и той само това знае от и за целия френски език. Но пък иначе това не му пречи, да твърди, че може да общува с мен на 5 езика, един от които е този на тялото ( знае ли въобще какво може тялото му.. ) и че е завършил първото си висше Писхология, въпреки, че на изпита по Философия имал 2 ( забележете )
Продължавайки нашия главен герой да си повтаря едно и също, поне 10 пъти се повтори диалога:
- В четвъртак Шъ излезеш ли с мен? Ще те чакам тук в 8 часа и ще те изведа на вечеря... 
- Трябва ли да изляза с теб?
- Ами да, защото те харесвам ... 
- Прекрасно, радвам се, но това не значи, че съм задължена да изляза с теб. 
- Напротив, защото гаджето ти е много по-смотано от мене и ще го зарежеш...( Не знаех, че имам гадже, камо ли, че ще го зарязвам,.. )
    Най-накрая любимото Петенце, избесняло и изтъпяло, заяви: "ТРЪГВАМЕ!" и главния ни герой, като подплашено кутренце, се върна обратно на масата си и обърна поглед към бара без да каже нищо повече. Събрахме си бързо разпиляните неща по масата и изхвърчахме от заведението, като на няма и 50 м. от вратата се спряхме, за да се посмеем още малко, преди да продължим и не след дълго да се разделим - всяка към спирката си