Cry to me ...

Приятно кафе, продължило в приятна разходка по снега.Много усмивки, толкова истински, дори и от глупави шеги ... Второ кафе. Едно сериозно разговорче превърнало се в малко повече мълчание и по-малко смях да уши ... 
    И накрая всичко продължи до един компютър където музиката беше избирана от нас (най-вече мен :P) Solomon Burke (  http://youtube.com/watch?v=6Vb2F1mQZ58 ) разтопи и двама ни. 
Не можех да мисля достатъчно трезво заради музиката и дивото ми желание да танцувам, но това не ми попречи. Изправих се в леко затъмнената стая и затанцувах - сама, на място... Не се интересувах от чуждото мнение, това беше моят танц, и щях да го направя такъв, какъвто го усещам... 
Усетих ръцете му, да улавят моите, усетих как се водят леко по движението, въпреки, че неговото тяло не помръдваше в ритъма на музиката. Това не ми попречи да продължа.Затворих леко очи и не исках да виждам нищо повече от образа които излизаше пред очите ми на фона на тази песент. Продължавах да танцувам, усетих тъмнината и нежноста в другата тъмна стаичка, останала толкова далеч в миналото, но сега толкова ясна пред очите ми. В този момент нещо ме върна в настоящето, усетих как пръстите му се преплитат в моите и не след дълго се отксват нежно от хватката и докосват леко гръбнака ми, продължават играта и бааавно проследяват линията му до извивката на кръста.Лек,  но нежен натиск върху кръста и отновщо разходка на горе по гръбначния стълб. Пърстите му се заровиха в косата ми и прихванали бавното движение от музикатата затанцуваха с мен. Стиснах очи и се скарах умствено на себе си "ти си сега, тук в настоящето..той не е Васил, той не може да върне нищо, няма да бъде както преди ... ВНИМАВАЙ" и думите сякаш се написаха с кръв в главата ми и останаха там ... 
    Танца продължи, усетих как тялото му е все по близко до моето, усещах докосванията му..толкова нежни, толкова...толкова ... Усещането беше невероятно.. 
    Чух как музиката заглъхва и съвсем спира... Отворих очи и сякаш се разочаровах, че не видях точно Васил ... Знаех, че всичко това е моят спомен, от които не мога да избягам, а аз, като най-голяма глупачка го бях пресъздала в настоящето, внушавайки си глупости.. 
     Облегнах се леко на рамото му и усетих устните му на бузата си ...Танца го беше пленил..Беше направил това което се очакваше от него..Но това не беше танца за него, това си беше танца за Васил, свъсил се там в тъмното, но очакващ много повече от това което можеше той да предложи ... 
Свих ръце пред гърдите си и се потопих в прегръдката му.Не смеех да погледна в очите му, знаех че това ще ме удари много навътре и няма да се сдържа и да не изкрещя: "ТИ НЕ СИ ВАСИЛ, МЯСТОТО МИ НЕ Е ТУК!" ...Точно това се случи.Усетих как ръката му леко подканва брадичката ми да се вдигне, той настояваше да ме погледне в очите, а това не трябваше да се случва... 
     Затаих дъх и се опитах да сдържа колкото може по дълго емоциите вътре в себе си и бавно вдигнах поглед към него ... Устните му вече не играеха върху страните ми .. Целуна ме с онази нежност с която го правеше Васил..Вече не издържах..Нещо в мен експлодира и следващото нещо което чух беше собствения ми глас, които казва, че "Не съм за тук, аз..аз...ти не си Васил .. !!!"
Две крачки и стигнах до вратата..Със светлинна скорост бях взела якето си и бях готова да се боря със студа навън. Не ме интересуваше факта, че нямам пари, за да се прибера и трябваше да се мотая по градски транспорт ( as usual ), точно тогава обаче усетих ръката му която нежну ме улавя и ме спира.Чух как казва, че не е искал да бъде Васил и че не би искал да има нищо общо с него "Никога не бих искал да бъда Васил.. 
     Сълзите напираха да излязат от очите ми, усещах, че казва истината и от нея ме болеше повече от самата раздяла.Сгуших се в него и силните му ръце ме притиснаха към топлото тяло ... топлата сълза се търкулна на долу и се спря в устните ми където потъна при всички останали изминали този път... 
Погледнах го и този път аз исках да го целуна..осъзнах, че Васил е трябвало да остане в миналото, че нямам избор и не мога да променя много...
     Лицето ми беше толкова близо до неговото, дъхът се сливаше..топлината на тялото..Всичко беше точно както трябва, ако я нямаше и онази сълза преди секунди ... 
     "Позволи ми" прошепнах му и го целунах...нежно, топло, мило...достатъчно страстно и достатъчно докосващо ... ръцете му леко ме опряха на стената зад мен и бавно направиха същата разходка по гръбначния стълб ...

Из Сънищата

Тя ходеше бавно, заедно с Илия към двореца на културата, едно от най-централните места в целия град.Минаваха пред нещо подобно на малка горичка, но всички пътеки там бяха асфалтирани.Усещаше се тежкия аромат на изгорели газове, което им напомняше, че все още са сред цивилизацията.Продължаваха да крачат мълчаливо.Погледнати острани двамата не придаваха особенно чувство на хармония, движейки се един до друг.Тя - Лукс , беше високо и слабо момиче, под слабо, разбираме онова телосложение, което те кара да си мислиш " Това момиче кога последно се е хранило ? ", късоподстригана изкрящо  червена коса, заемаща форми само по свои избор и винаги стърчаща.Единствено странично отрязания бретон стоеше мирно изправен и не помръдваше, като парализирано животно.Облеклото й, в преобладаващо черно, напомняше опит за културизация. Все едно да накараш модел да облече официални и НеРазголени дрехи, за да отиде на погребение. Жалък опит. Дългата, нагъната черна пола стигаше точно до ръба на подметките на обувките на момичето, точно пресметнато. Блузата й наподобяваше част от ученичекса униформа - с достатъчно голяма яка и също така достатъчно дълга цепка, загатваща красоти под себе си.Ръкавите стигаха точно до лактите й и в края с хитрина наподобяваха обърнат ръб на риза.Червена на цвят, блузата й се сливаше с косата и  придаваше усещане за топлина, прииждаща на облаци от огромен огън. На шията си момичето имаше доста интересен аксесоар. Представляваше две черни ленти от сатен, закачени за две огледални брошки, между които се кръстосваха и завръшваха на панделка. Всичко това беше почти прилепено за шията й. Достатъчно стегнато, за да не може да промуши главата си през него и да го захвърли някъде, достатъчно отпуснато, за да не може да се задуши в него при каквото и да е движение. Обувките й наподобяваха друг жалък опит за ръчно копиране на елегантна обувка. Изглеждаха добре, но не като оригинала, който блестеше.Всяко нейно движение беше елегантно, но, като на лъв, тромаво. При леко съсредоточаване, всеки би стигнал до същия извод. Редом до нея, но с по-бързи движения вървеше момче не по-високо от 160 см. с леко набола косичка върху скоро обръсната си глава. В погледа му ясно се виждаше, че знае. Знае къде отива, защо отива там и какво точно се очаква да направи там. Знаеше какво точно иска и как точно да го постигне. Облеклото му беше съвсем обикновенно за модните тенденции тогава. Изчистени блуза и дънки,маратонки тип "кец" и черна гривна на лявата му ръка. Отстрани бихте си помислили, че те нямт нищо общо един с друг и просто крачат редом от страх  да не изскочи нещо  от храсталаците, които бяха  почти завладяли горичката. Ако се приближим малко обаче, ще осъзнаем само от излъчването им, че всичко е уговорено и те отиват на точно определено място.

  Както ходеха заедно по асфалтирания път момчето рязко изчезна и на мястото му се появи чисто бял снежен  леопард, чиято окраса се набиваше на очи с черна ивица обвиваща се около лявата му лапа. С дивната елегантност на котка животното заподскача, сякаш току що отвързано. След миг отново се изравни с Лукс, която външно не реагира, просто продължи да се движи.Тя тихо заговори : 

  - Ти хубаво се радваш, но представи си какво ще се случи и на двама ни ако ни види някой ходещи така.Дори нямам каишка да кажа, че си ми домашен любимец, не че това е особенно приемливо оправдание...

  Животното замахна с опашка и заговори с гласа на момчето : 

  - Оххх стигааааа! Какво от това, знаеш колко са остри зъбите ми ... 

 Лукс изсумтя и обърна поглед на другата страна. Знаеше, че не е права да  го съди, но го правеше, защото цялата й сутрин беше ужасна и се надяваше поне тук всичко да мине както трябва. Сега вече нямаше какво да направи срещу своеволието на своя придружител. Продължиха да се движат мълчаливо и не след дълго се видя края на горичката и искрящите плочи покрили земята пред тях, адски нагряти от слънцето.Животното изчезна точно толкова бързо, колкото се беше появило и на мястото му отново беше ниското момче с гола глава.Излязоха от "горичката" и устеиха колко приятно всъщност им е било под сянаката на дърветата. Освен от небето топлината сякаш извираше от плочите под краката им, усещането беше като в засилена фурна.Спогледаха се и отново закрачиха към едно място, изкрящо в паметта им. Закачиха някакъв елементарен разговор, само за да не мълчат. Не обръщаха особенно внимание на това което приказват. Както се казва, просто си проветряваха устите.

  Не след дълго видяха бързата струя на един от фонтаните пред довреца и знаеха, че почти са стигнали. Илия почеса тъкмо наболата си косичка и заговори тихо (за разлика от горичката тук беше много оживено, дори прекалено)

 - Като стигнеш пред продълговатия фонтан застани с лице към него и се съсредоточи. Както вече ти казах, мисли точно за това което трябва да видиш там. За нищо друго. Иначе то няма да ти се разкрие. Ако имаш нужда от мен, знаеш как да ме повикаш. Бягай!

  Лукс кимна бързо и се обърна към все още далечната струя вода.Знаеше, че това което трябва да направи не е никак маловажно за хората които я пращат. Трябваше да се съсредоточи. Движеше се все в същата посока и все по-устремено. "Трябва да видя трона.Трябва да го направя.Ами ако камъка не е там? Ами ако въобще не успея да го видя ? Ами ако всичко се провали ... ? " Всичко около нея спря за миг.Какъв щеше да е смисъла от цялото това обучение, защо бе прочела всички тези стари ръкописи, които изглеждаха толкова нереални. Здравомислещата Лукс твърдеше, че това е само игра, че всичко е постановка, че ръкописите са глупост, фантазия, приказка...

  От друга странай бе ясно показано, че няма избор и трябва да направи това което се иска от нея, пък то само по себе си било достатъчно доказателство за всичко. Но имаше ли смисъл ... 

  Разтърси леко червенокоста си глава и видя фоната пред себе си. Един продълговат басейн във които под всякакви форми се преплитаха и закачаха като малки дечица бързите струи вода. Залепени за него успоредно имаше два квадратни басейна също толкова красиви с разноцветните си водни струи.Те сякаш се усмихваха на всички минувачи и подскачаха все така игриво.Погледа и слезе надолу и видя зелената плоча на дъното на басейна. Цялата й сигурност се изпари мигновенно като вода заляла огън.Затвори нежните си клепачи и сякаш опитвайки се да запише с кръв думите в главата си започна да поватяр на ум "Тронът.Каменния трон. Откритата сцена. ТРОНЪТ!" След минута с леко тръсване на глава отметна косата, гъделичкаща бузите й и бавно отвори очи. Оказа се посредата на открита сцена. Пред нея студени и празни имаше подредени 5 каменни трона. Този по средата се издигаше над другите.Беше по широк и по - красив от останалите. Красив всъщност не е най-точно казано, защото всички бяха еднакво каменни (гранит) и еднакво студени, въпреки опитите на слънцето да стопи всичко под себе си. Големия трон по-скоро излъчваше власт, сигурност. Предизвикваше рекация на преклонение и възхищение.

  Лукс бавно слезе от високата сцена и без да откъсва поглед от трона, закрачи към него. Вече нямаше какво друго да направи, освен да изпълни поръчаното." Ако тронът се появи пред теб и ръкописите са верни ти трябва да вземеш камъка зад големия трон.Не позволявай нищо друго да те разсее, а съм сигурен, че ще има такива неща. Не сядай на голями трон. НЕ ГО ПРАВИ!'

  Сантиметри я деляха от величественото творение. " Усещаш ли силата му, усещаш ли повика на собствената ти кръв, истинската ти кръв ... "

 - Чакай малко, това не са моите мисли...какво говори в главата ми.. ? Това не е моя трон, казано ми е да не сядам на него.. притежателката му изчезна преди годни.. притежателката.. 

  Погледа и се прикова във ясно изпсаната дума "ПЪРВОРОДНА" Първорода... първородната...първородна.. думата все по силно се налагаше в очите и мислите й ... първо -.. първородната

  Червената коса отново се разтърси от опита на Лукс да се съсредоточи.Бе чела за първородната ... за четирите фамилии..за четирите трона по земите на фамилиите. Странно, след като вече знаят къде е защо я пращат там сама, да се бори с някакви гласове в собствената си глава и накрая да занесе някакъв камък. И защо пък да не сяда в трона, та той е прекрасен.Така хубав и излъчването му..караше я да се чувства силна. Изпъна ръката си, разпери длан и прошепна нещо, чуто само от нея..пред нея като в огледало се показа собствениата й физьономия гледаща опулено.нещо не беше наред..Разтъси пак глава. Докосна нещо студения камък и се провря между двата трона. Точно пред краката й имаше синьо-жълт камък.Вдигна го и да стисна силно в дланта си.Осъзна, че вече не е сама.Въпреки оживлението наоколо през цялото време тя стоеше сама, върху зелените плочи.Тя виждаше всичко останало - останалите не.Обяснено й беше, че трябва да е така.Но какво се беше случило сега.Срещу нея имаше три момченца, които осърдно се опитваха да отместят една от зелените плочи.Същите зелени плочи като на дъното на басейна на продълговатия фонтан.Почувства се глупаво, имаше чувството, че я разиграват.Обърна се и със строг тон каза на децата:

 - Пуснете веднага плочата!Имате ли си на представа къде се намирате ? Изчезвайте бързо при майките си, ако трябва дори ми ги пратете да си поговоря с тях ... 

  Те изтичаха бързо на някъде и оставиха плочата отместена.Червенокосото момиче скочи в миг на оплаха и бързо намести плочата на мястото й.Затвори очи така коленичила на плочите и се разплака. Знаеше, че нещо не е наред, знаеше, че това не е нормално. Беше сгрешила.. но с какво..как ? Трябваше да извика Илия. Изправи гръбначния си стълб и издаде гърлен звук - смесица между мяукане и хъскане.След не повече от минута сянката му се пови върху плочите.Ръцете му бавно я повдинаха и нежно се заплетоха в червената коса, сякаш държеше главата й да не падне. Взе камъка още стискан в дланите й и го прибра.

 - Какво стана Лукс ?

 - Имаше три малки момченца.. - замрънка Лукс - .. те, те отместиха плочата.Изгоних ги ... Ти.. ти виждаш ли трона... той ми говореше, ама говореше в моята глава..аз..аз..

 - Не си седнала, нали ? - прекъсна я бързо той.

 - Не, не, не ... само леко го докоснах..Той е студен .. -погледа й се зарея сякаш в нищото. Виждаше образи, но преминаваше през тяха като през стъкло ... - на коя е ?

 - Не съм аз човека който трябва да ти обясни това.Хайде! Обратно от където дойдохме.

                                                                    ~-~-~-~-~-~-~-

to be continued ...